За силата да продължаваш...

Да продължиш напред?

Понякога това е най-трудното нещо, което ти остава като една единствена възможност. И никой, ама никой, никога няма да спре до теб и да те попита, ей тъй, колко и дали ти е трудно всъщност. Доказан факт...

Да продължиш, оказва се, е по-трудно, от това да започнеш изобщо. Началото, казват хората, винаги е трудно. Като всяко едно начало... После ставало лесно. Да, бе, да. Глупости! После, всъщност, става по-трудно. Много по- трудно... Докато един ден стане непоносимо.

Но това изобщо не означава, че трябва да спираш. Напротив! Това е най- ясният знак, че си на прав път. Понякога най- верният път е и най- труден. За това трябва да се извърви докрай. Щом веднъж си тръгнал по него...

Да продължиш означава, постоянно да се бориш, със себе си и с всичко останало, било то вътре, или извън теб. Да продължиш означава да си готов да загубиш всичко, за да спечелиш едно „нищо”. „Нищо”, което за теб самия означава „Всичко”...

Често, хората са готови на всичко, казвайки си, че започват нещо ново и убедено, разпалено приказват, как никой и нищо не може да ги спре. А после, малко по-късно, самите те се отказват от мечтите си, намирайки си тъпи и кухи извинения от сорта на: „Няма смисъл...”, „За какво правя всичко това?” и т.н. Но не са прави... Смисъл винаги има!

Винаги има смисъл да продължаваш. Без значение какво правиш... Винаги ще има нещо, което да те кара да правиш това. И ако съвестта ти ти шепти ония скапани думи, носещи със себе си единствено колебание и страхове, недей се вслушва в нея! Съвестта лъже... Винаги.

Keep walking, без да ме интересува дали звучи като реклама или не. :)

Всеки път...

Всеки път завръщам се

в началото.

И този път така е,

но съм някак променен.

Всеки път си казвам „край”-

вече счупено е цялото.

И повтарям го безкрай,

ала вярвам ли така да е? 

Мисля си, че не!

Всеки път си премълчавам.

Нека да остава всичко в мен...

Така до края ли ще е?

Не знам, от глупости съм уморен.

28 Август 2010 г.

Как да променим нещата?

Ако нещо не върви - значи е време за промяна. Но какво всъщност е промяната? Да загърбиш нещо старо, в замяна на нещо ново ли? Или просто да обновиш старото...

Никой не обича внезапната промяна. Хората се страхуват от тотално новата обстановка. Затова промяната често е съпроводена от изненада. Неприятна, най-вече. Но какво да правим, в случаите, когато сами сме пожелали някаква промяна? Или пък, ако тя е наложителна. Или неизбежна...

Отговорът е прост. Действаме. Променяме. Зачеркваме старите планове. Търсим новото. Търсим успеха, без изобщо да се надяваме, че той сам ще ни намери.

Та, да се върна на темата от заглавието. Как да променим нещата? Възможно ли е това изобщо? А трябва ли да променяме нещо? Ако на последния въпрос сте си отговорили с „Да”, то, значи и на по-предния, отговорът е същият. Възможна ли е промяната? Бърз отговор: „Да!”

Как (?) обаче е съвсем друг въпрос. И при всеки е различно. Но при всички промяната се постига само с едно нещо. Инат. Упоритост. Воля. Оп, станаха три думи, но нищо. Колкото повече такива качества имате - толкова по-добре.

Нали се сещате за клишето: „Има ли желание, има и начин...”

С уважение, авторът на „Един блог за разни разнища...” :)

За възможностите и силата на мечтите...

     Днес в „Един блог за разни разнища...” ми се ще да пиша за възможностите. За възможностите, които стоят пред всеки един от нас. 

"The greatest waste in the world is the difference between
what we are and what we could become."

 За тези възможности, които само чакат да ги открием. Да ги видим малко по-ясно, да ги откроим сред цялата сивота и пумия на забързаното ежедневие. И, естествено, да се възползваме от тях.

Много пъти съм чувал, от много и различни хора, че „птиченцето каца само веднъж на рамото!” и, че зависи само от нас, дали ще успеем да се усетим навреме. Да уловим мига, един вид. Или птичето, преди то да е отлетяло завинаги.

Смея да твърдя, че неограничените възможности, безкрайноста, която възможностите откриват пред нас, зависят само и единствено от собствените ни сили. От нашия стремеж, да преследваме всяка една възможност докрай. Нашият успех зависи от това, доколко самите ние вярваме в него!

Пред нас, навсякъде и постоянно има реални и постижими, неограничени възможности, зависещи единствено от предразсъдъците, които сме си наложили сами. Зависещи само от стените, които си строим всеки ден. Разделящи ни от някого, от нещо. Или от всичко...

Затова трябва да имаме смелоста, да не се отказваме от възможностите си. Затова трябва да сме постоянни като капката, която дълбае камъка непрестанно. Без да се отказва. И без да бърза за никъде. :)

Та, нали, както казват, този свят принадлежи на смелите. Затова мечтайте! Не се отказвайте от мечтите си! Следвайте ги, с цялата инатлива упоритост, принадлежаща на тези, които знаят какво искат да постигнат. И ако някой застане на пътя Ви, опитвайки се да Ви спре - къде от омраза, къде от завист, от незнание или пък от глупост - не спирайте! Усмихнете се и продължавайте да следвате мечтите си...

 

Да мечтаеш означава да живееш. Да се надяваш. Да вярваш, че пред теб стоят всичките неограничени възможности на света. Да вярваш, че можеш да постигнеш всичко, което искаш. Всичко, което те води напред.

Ако следваш мечтите си, те ще ти се отплатят! Нищо, че са безплатни... :)

Думи

Пиша думи, стихове и редове.

Ала сам ги трия в бесове.

Пиша, късам, после пак.

И отново като сляп глупак.

Пиша ги за теб, за мен, за теб и мен.

Как прегърнати, сами, щастливи някой ден.

В тишината ний ще разберем.

Колко пъти сме обичали съвсем.

Пиша ги за теб сега.

Но не разбирам и съвсем не ща.

Да призная, че си само сън.

Че е тихо и съм сам навън.

Пиша думи, изречения.

Пропити, пълни със съмнения.

Несвързани, едно със друго.

А сърцето бие като лудо.

И надява се, дори да си лъжа.

Надява се, че няма да е то само.

И пиша думи, стихове, и редове.

После трия ги, обвзет от бесове.

И така докрая...

16 Март 2010 г.

За какво сме слепи днес?

Слепотата днес е много често срещано понятие. Не говоря за слепотата, като физически недъг, а за слепотата, по принцип. Говоря за слепотата, от която страдат много от нас напоследък. Слепи са тези, които си „затварят очите” пред трудностите, несполуките и несгодите, били те техните собствени такива, или пък тези на другите хора.

В последно време хората се научиха да не се интересуват от чуждите проблеми. Научиха се да гледат отвисоко и някак си така, отдалеч, на тези, които се нуждаят от разбиране или от помощ. Това високомерие, тази слепота може да бъде обяснена с начина на живот, който съвременното общество води. Но кое всъщност ни кара да бъдем слепи за проблемите на околните? Дали това наистина е начинът ни на живот или е нещо съвсем друго? Нещо, което се крие в самите нас? Да, точно така, ослепява ни не друго, а нашето собствено самочувствие.

Хубаво е човек да има самочувствие. Хубаво е и да вярва в себе си. Много е трудно обаче човек да се опази от това, да не премине онази тънка граница между самочувствието и егоцентризма. Ако случайно я премине, става страшно. Тогава, заслепен от собственото си самочувствие, човек започва да допуска грешки. Една след друга. И така, допускайки грешка след грешка, човек се изгубва, в собствената си игра, докато в един момент не осъзнае, че именно прекаленото му самочувствие го е довело до това положение. Тогава вече е твърде късно. Тогава, заслепен от собственото си „велико” Аз, той се превръща в поредния самохвалко, поредния самовлюбен вълк - единак. А това превръщане е много опасно. И жалко. Жалко за самия него, и същевременно с това, опасно за околните.

Мнозина от нас се успокояват, като в повечето от случаите, когато видят нечие нещастие, си казват: „това на мен не може да ми се случи”, „това не ме засяга”, „не е моя работа” и така нататък. Е, да, ама не. Както са казали старите хора: „Ако мечката играе в двора на съседа, то е въпрос на време да заиграе и в твоя двор.” Понятието „Мечка” тук е употребено изцяло в преносен смисъл, но ако си „заслепен” от самочувствието си, то надали ще видиш тая мечка, преди тя да те изяде. Точно така, прекаленото самочувствие, или по-скоро слепотата, предизвикана от прекалено самочувствие, може да „изяде главата” на дръзналия да повярва твърде много в себе си.

Душевната слепота е един от основните проблеми на обществото. Човек трябва да се бори с този проблем. Той трябва да изтръгне оная душевна слепота, залегнала някъде дълбоко в душата му. Тази слепота е опасно явление, явление разрушаващо всички добродетели, всички ценности, всички онези положителни неща, присъщи за човека. Слепотата разрушава човешкото, вътре, в самите нас. И докато се самозалъгваме, вярвайки на самочувствието си, че всичко е наред, че всичко е хубаво, че самите ние сме най- добри, най- можещи, най- щастливи, изпускаме нещо основно, нещо минаващо покрай нас, нещо, което не можем да видим, поради нашата слепота. Това нещо са другите с техните проблеми, с техните желания и нужди. Заслепени от самочувствие, ние не можем да видим другите, и по този начин не само че оставаме в страни от случващото се, но и често сме във вреда на обществото. А и на самите себе си.

Днес сме „слепи” за много заобикалящи ни неща. Ясно е, че обществото се бори с този социален недъг, чрез редица инициативи, като кампаниите за набиране на средства, в полза на нуждаещите се, придружени от личните истории на мнозина от тях. Именно всяка една лична история има за цел, да „пробуди” доброто в хората, да приобщи асоциалните такива, да „отвори” очите на равнодушните слепци, и да ги накара поне за малко да забравят за себе си, въпреки самочувствието, въпреки гордостта си.

„Разни коментари, разни разнища (еп. 1)” / „В крак с времето” ли?

„Няма смисъл да търсим смисъл навсякъде и във всичко.”

„Всеки има своята Истина.”

Започвам с тези две изречения, защото днес, в „Един блог за разни разнища...” ми се иска да пиша за едно от нещата, случили се през последната седмица. За „изкуството” и неговите доста странни, понякога, форми. Иска ми се да пиша за „Изкуството” на тълпата. Анонимното изкуство, което, оказа се, е „в крак с времето!”. Дали?

Както мнозина от вас вече разбраха, на 18 юни 2011 г. „Паметникът на съветската армия” в София отсъмна, „поокрасен” от анонимен художник. Войниците на съветската армия бяха превърнати в екшън герои. Герои, сякаш излезли от комиксите. Оживели и цветни, напук на всичко онова, сивото.

Нормално беше това действие да предизвика остри реакции и задължителното поляризиране на мненията в обществото. Едни бяха „ЗА”, други - „ПРОТИВ”. Имаше и мнения: „ВЪЗДЪРЖАЛ СЕ”, така, както някои депутати гласуваха по време на вота на недоверие, проведен миналата седмица.  

„Ние сме в крак с времето!” - сякаш крещяха оцветените склуптури, видяни през очите на хората с цветно и модерно мислене. Видяни през очите на свободните граждани, живеещи в една (уж) свободна държава, членка на ЕС и НАТО.

„Никъде по света това не е позволено. Не можеш да посягаш на каквото и да е. Друг е дебатът дали той е необходим или не е необходим. Друг е дебатът дали има художествени качества, но в случая в момента имаме един вандализъм.”  - отсече, от друга страна министър Вежди Рашидов.

Други хора, изпитващи носталгия по миналото пък, бяха жестоко огорчени от нахалството на „незнайния автор”, дръзнал да стори това и призоваваха по всевъзможните медии, дали им платформа, виновникът да бъде намерен и наказан за деянието си. Колко назидателно!

Изрисуването на „Паметника на съветската армия” бе отразено и от някои западни медии, където мненията бяха по-скоро положителни. И как няма?! Нали сме „в крак с времето”. С тяхното...

Но както винаги става в нашата мила държавица, всяко чудо е за не повече от три дни. Три. Не повече! Казвам това, защото на 21ви - сутринта, паметникът отново си стана онзи, сивият. Какъвто беше. Какъвто винаги е бил.

И нямаше как да бъде иначе.

Посолството на Русия, в София, излезе с прессъобщение, в което остро осъди обрисуването на паметника:

"Посолството подчертава, че съгласно §12, ал. 1 от Закона за културното наследство на Република България Паметникът притежава статут на групова недвижима културна ценност, и в това си качество попада поддействието на международните и вътрешните законодателни актове за опазване на културните ценности.”

С други думи, съвсем тънко ни се казва, да внимаваме, какво правим и що правим. :) Свобода. Отпред, отзад. Отвсякъде.

За шоуто в политиката, за мишките, за звънците и котката...

На 17 юни 2011 г., правителството на Бойко Борисов преживя поредния трус, в хода на своето управление. Става дума за така наречения „вот на недоверие”, иницииран от опозицията, в лицето на БСП и ДПС.

Както вече стана ясно, вотът срещу ГЕРБ не мина. 70 гласа „ЗА”, 124 „ПРОТИВ” и 2 гласа „ВЪЗДЪРЖАЛ СЕ” решиха съдбата на българското правителство, поне що се отнася до следващия вот (когато и да се случи той).

И така.

Не искам да ви занимавам само със сухата информация, покрай изминалия вот. Нека да обърнем внимание и на онези събития, които приковаха вниманието на обикновения човек, станал свидетел на днешния парламентарен контрол, излъчен по БНТ1.

Всичко може да се опише с една дума. Шоу. (Сещам се и за едни други думи, но не е много хубаво, да ги пиша точно тук.)

Първо депутатите от Синята коалиция и Атака напуснаха пленарната зала. СДС дори излязоха с декларация, публикувана на сайта им, която гласи: „Днес няма да участваме в пошлата политическа постановка, оставяме БСП и ДПС да дебатират с ГЕРБ кой е по-виновен за кризата в България, заяви в декларация от парламентарната трибуна съпредседателят на Синята коалиция Мартин Димитров.”

Второ, премиерът на републиката Бойко Борисов, за пореден път показа истинското си лице, липсата на уважение към опозиция и граждани, като отказа да присъства в парламента, по време на самия вот. Даже подхвърли още една от своите култови реплики: „Събрали се мишките да вържат звънец на котката”, (източник БТА).

За да не сметне някой от читателите, че заемам страна (нещо което не смятам изобщо да правя), ще обърна внимание и на поведението на самата опозиция, спрямо управляващите. Може би, тези, които внесоха  искането за вот на недоверие, се бяха „нахъсали” малко в повече срещу управляващите, а след неговото гласуване (или по-скоро -- отхвърляне) се „настървиха” още повече. Така вече започна и самото шоу.

Поведението на българските депутати, поведение на което станахме свидетели днес, е напълно нормално за една кръчмарска обстановка, за едно механджийско сборище, но в никакъв случай не е подходящо за  Парламента. Още повече за Парламент на парламентарна република, членка на ЕС. Срамота. Но и типично нашенска реалност.

След днешния вот на НЕдоверие, депутатите си размениха купища любезности, подаръци, препоръки, забележки и откровенно „съскане” - присъщо за някой друг животински вид.

А какво ли ще си разменят след следващия вот?