Мислейки си за миналото, някак си ми става тъжно. Или не, не
чак тъжно, но едно такова, особено. Наречи го носталгия, ако щеш. Носталгия по
миналото, по времето когато бяхме офлайн. Когато нещата се случваха. Те и сега
се случват. Само че сега
s##t happens.
Сега, мнозина ще кажат, че всичко е по-лесно. И вероятно ще
бъдат прави. Но къде остава тръпката. Удовлетворението, че си се справил с нещо
сам. Прост пример: нямаше гугъл, имаше библиотека. Абонаменти, картони,
търпение :)
И сега ги има същите тези неща (библиотеките, абонаментите и
картоните). Само че нас нещо ни няма. Не физически (въпреки че и това е въпрос
на време), не толкова духовно, а по-скоро става дума за същността ни. Човешкото
в човека е на изчезване. Бързаме да сме в крак с времето и забравяме в какво
време живеем. А това вече е тъжно...
И не, не съм срещу прогреса. Не ме разбирайте погрешно. Иначе
нямаше да пиша тук, а щях да разнасям листовки с глупостите си. Слава богу, не
правя това. Пестя хартия. И горите, хе-хе. :) Просто ми липсва реалното в
междучовешките отношения. Лични наблюдения. :)
Днес почти всичко стана виртуално. И само ние сме тези, които
могат да запазят последния остров на реалността в нашето битие. Стига да
искаме.
С уважение: авторът на „Един блог за разни разнища...”
