За какво сме слепи днес?

Слепотата днес е много често срещано понятие. Не говоря за слепотата, като физически недъг, а за слепотата, по принцип. Говоря за слепотата, от която страдат много от нас напоследък. Слепи са тези, които си „затварят очите” пред трудностите, несполуките и несгодите, били те техните собствени такива, или пък тези на другите хора.

В последно време хората се научиха да не се интересуват от чуждите проблеми. Научиха се да гледат отвисоко и някак си така, отдалеч, на тези, които се нуждаят от разбиране или от помощ. Това високомерие, тази слепота може да бъде обяснена с начина на живот, който съвременното общество води. Но кое всъщност ни кара да бъдем слепи за проблемите на околните? Дали това наистина е начинът ни на живот или е нещо съвсем друго? Нещо, което се крие в самите нас? Да, точно така, ослепява ни не друго, а нашето собствено самочувствие.

Хубаво е човек да има самочувствие. Хубаво е и да вярва в себе си. Много е трудно обаче човек да се опази от това, да не премине онази тънка граница между самочувствието и егоцентризма. Ако случайно я премине, става страшно. Тогава, заслепен от собственото си самочувствие, човек започва да допуска грешки. Една след друга. И така, допускайки грешка след грешка, човек се изгубва, в собствената си игра, докато в един момент не осъзнае, че именно прекаленото му самочувствие го е довело до това положение. Тогава вече е твърде късно. Тогава, заслепен от собственото си „велико” Аз, той се превръща в поредния самохвалко, поредния самовлюбен вълк - единак. А това превръщане е много опасно. И жалко. Жалко за самия него, и същевременно с това, опасно за околните.

Мнозина от нас се успокояват, като в повечето от случаите, когато видят нечие нещастие, си казват: „това на мен не може да ми се случи”, „това не ме засяга”, „не е моя работа” и така нататък. Е, да, ама не. Както са казали старите хора: „Ако мечката играе в двора на съседа, то е въпрос на време да заиграе и в твоя двор.” Понятието „Мечка” тук е употребено изцяло в преносен смисъл, но ако си „заслепен” от самочувствието си, то надали ще видиш тая мечка, преди тя да те изяде. Точно така, прекаленото самочувствие, или по-скоро слепотата, предизвикана от прекалено самочувствие, може да „изяде главата” на дръзналия да повярва твърде много в себе си.

Душевната слепота е един от основните проблеми на обществото. Човек трябва да се бори с този проблем. Той трябва да изтръгне оная душевна слепота, залегнала някъде дълбоко в душата му. Тази слепота е опасно явление, явление разрушаващо всички добродетели, всички ценности, всички онези положителни неща, присъщи за човека. Слепотата разрушава човешкото, вътре, в самите нас. И докато се самозалъгваме, вярвайки на самочувствието си, че всичко е наред, че всичко е хубаво, че самите ние сме най- добри, най- можещи, най- щастливи, изпускаме нещо основно, нещо минаващо покрай нас, нещо, което не можем да видим, поради нашата слепота. Това нещо са другите с техните проблеми, с техните желания и нужди. Заслепени от самочувствие, ние не можем да видим другите, и по този начин не само че оставаме в страни от случващото се, но и често сме във вреда на обществото. А и на самите себе си.

Днес сме „слепи” за много заобикалящи ни неща. Ясно е, че обществото се бори с този социален недъг, чрез редица инициативи, като кампаниите за набиране на средства, в полза на нуждаещите се, придружени от личните истории на мнозина от тях. Именно всяка една лична история има за цел, да „пробуди” доброто в хората, да приобщи асоциалните такива, да „отвори” очите на равнодушните слепци, и да ги накара поне за малко да забравят за себе си, въпреки самочувствието, въпреки гордостта си.

„Разни коментари, разни разнища (еп. 1)” / „В крак с времето” ли?

„Няма смисъл да търсим смисъл навсякъде и във всичко.”

„Всеки има своята Истина.”

Започвам с тези две изречения, защото днес, в „Един блог за разни разнища...” ми се иска да пиша за едно от нещата, случили се през последната седмица. За „изкуството” и неговите доста странни, понякога, форми. Иска ми се да пиша за „Изкуството” на тълпата. Анонимното изкуство, което, оказа се, е „в крак с времето!”. Дали?

Както мнозина от вас вече разбраха, на 18 юни 2011 г. „Паметникът на съветската армия” в София отсъмна, „поокрасен” от анонимен художник. Войниците на съветската армия бяха превърнати в екшън герои. Герои, сякаш излезли от комиксите. Оживели и цветни, напук на всичко онова, сивото.

Нормално беше това действие да предизвика остри реакции и задължителното поляризиране на мненията в обществото. Едни бяха „ЗА”, други - „ПРОТИВ”. Имаше и мнения: „ВЪЗДЪРЖАЛ СЕ”, така, както някои депутати гласуваха по време на вота на недоверие, проведен миналата седмица.  

„Ние сме в крак с времето!” - сякаш крещяха оцветените склуптури, видяни през очите на хората с цветно и модерно мислене. Видяни през очите на свободните граждани, живеещи в една (уж) свободна държава, членка на ЕС и НАТО.

„Никъде по света това не е позволено. Не можеш да посягаш на каквото и да е. Друг е дебатът дали той е необходим или не е необходим. Друг е дебатът дали има художествени качества, но в случая в момента имаме един вандализъм.”  - отсече, от друга страна министър Вежди Рашидов.

Други хора, изпитващи носталгия по миналото пък, бяха жестоко огорчени от нахалството на „незнайния автор”, дръзнал да стори това и призоваваха по всевъзможните медии, дали им платформа, виновникът да бъде намерен и наказан за деянието си. Колко назидателно!

Изрисуването на „Паметника на съветската армия” бе отразено и от някои западни медии, където мненията бяха по-скоро положителни. И как няма?! Нали сме „в крак с времето”. С тяхното...

Но както винаги става в нашата мила държавица, всяко чудо е за не повече от три дни. Три. Не повече! Казвам това, защото на 21ви - сутринта, паметникът отново си стана онзи, сивият. Какъвто беше. Какъвто винаги е бил.

И нямаше как да бъде иначе.

Посолството на Русия, в София, излезе с прессъобщение, в което остро осъди обрисуването на паметника:

"Посолството подчертава, че съгласно §12, ал. 1 от Закона за културното наследство на Република България Паметникът притежава статут на групова недвижима културна ценност, и в това си качество попада поддействието на международните и вътрешните законодателни актове за опазване на културните ценности.”

С други думи, съвсем тънко ни се казва, да внимаваме, какво правим и що правим. :) Свобода. Отпред, отзад. Отвсякъде.

За шоуто в политиката, за мишките, за звънците и котката...

На 17 юни 2011 г., правителството на Бойко Борисов преживя поредния трус, в хода на своето управление. Става дума за така наречения „вот на недоверие”, иницииран от опозицията, в лицето на БСП и ДПС.

Както вече стана ясно, вотът срещу ГЕРБ не мина. 70 гласа „ЗА”, 124 „ПРОТИВ” и 2 гласа „ВЪЗДЪРЖАЛ СЕ” решиха съдбата на българското правителство, поне що се отнася до следващия вот (когато и да се случи той).

И така.

Не искам да ви занимавам само със сухата информация, покрай изминалия вот. Нека да обърнем внимание и на онези събития, които приковаха вниманието на обикновения човек, станал свидетел на днешния парламентарен контрол, излъчен по БНТ1.

Всичко може да се опише с една дума. Шоу. (Сещам се и за едни други думи, но не е много хубаво, да ги пиша точно тук.)

Първо депутатите от Синята коалиция и Атака напуснаха пленарната зала. СДС дори излязоха с декларация, публикувана на сайта им, която гласи: „Днес няма да участваме в пошлата политическа постановка, оставяме БСП и ДПС да дебатират с ГЕРБ кой е по-виновен за кризата в България, заяви в декларация от парламентарната трибуна съпредседателят на Синята коалиция Мартин Димитров.”

Второ, премиерът на републиката Бойко Борисов, за пореден път показа истинското си лице, липсата на уважение към опозиция и граждани, като отказа да присъства в парламента, по време на самия вот. Даже подхвърли още една от своите култови реплики: „Събрали се мишките да вържат звънец на котката”, (източник БТА).

За да не сметне някой от читателите, че заемам страна (нещо което не смятам изобщо да правя), ще обърна внимание и на поведението на самата опозиция, спрямо управляващите. Може би, тези, които внесоха  искането за вот на недоверие, се бяха „нахъсали” малко в повече срещу управляващите, а след неговото гласуване (или по-скоро -- отхвърляне) се „настървиха” още повече. Така вече започна и самото шоу.

Поведението на българските депутати, поведение на което станахме свидетели днес, е напълно нормално за една кръчмарска обстановка, за едно механджийско сборище, но в никакъв случай не е подходящо за  Парламента. Още повече за Парламент на парламентарна република, членка на ЕС. Срамота. Но и типично нашенска реалност.

След днешния вот на НЕдоверие, депутатите си размениха купища любезности, подаръци, препоръки, забележки и откровенно „съскане” - присъщо за някой друг животински вид.

А какво ли ще си разменят след следващия вот?