За какво сме слепи днес?

Слепотата днес е много често срещано понятие. Не говоря за слепотата, като физически недъг, а за слепотата, по принцип. Говоря за слепотата, от която страдат много от нас напоследък. Слепи са тези, които си „затварят очите” пред трудностите, несполуките и несгодите, били те техните собствени такива, или пък тези на другите хора.

В последно време хората се научиха да не се интересуват от чуждите проблеми. Научиха се да гледат отвисоко и някак си така, отдалеч, на тези, които се нуждаят от разбиране или от помощ. Това високомерие, тази слепота може да бъде обяснена с начина на живот, който съвременното общество води. Но кое всъщност ни кара да бъдем слепи за проблемите на околните? Дали това наистина е начинът ни на живот или е нещо съвсем друго? Нещо, което се крие в самите нас? Да, точно така, ослепява ни не друго, а нашето собствено самочувствие.

Хубаво е човек да има самочувствие. Хубаво е и да вярва в себе си. Много е трудно обаче човек да се опази от това, да не премине онази тънка граница между самочувствието и егоцентризма. Ако случайно я премине, става страшно. Тогава, заслепен от собственото си самочувствие, човек започва да допуска грешки. Една след друга. И така, допускайки грешка след грешка, човек се изгубва, в собствената си игра, докато в един момент не осъзнае, че именно прекаленото му самочувствие го е довело до това положение. Тогава вече е твърде късно. Тогава, заслепен от собственото си „велико” Аз, той се превръща в поредния самохвалко, поредния самовлюбен вълк - единак. А това превръщане е много опасно. И жалко. Жалко за самия него, и същевременно с това, опасно за околните.

Мнозина от нас се успокояват, като в повечето от случаите, когато видят нечие нещастие, си казват: „това на мен не може да ми се случи”, „това не ме засяга”, „не е моя работа” и така нататък. Е, да, ама не. Както са казали старите хора: „Ако мечката играе в двора на съседа, то е въпрос на време да заиграе и в твоя двор.” Понятието „Мечка” тук е употребено изцяло в преносен смисъл, но ако си „заслепен” от самочувствието си, то надали ще видиш тая мечка, преди тя да те изяде. Точно така, прекаленото самочувствие, или по-скоро слепотата, предизвикана от прекалено самочувствие, може да „изяде главата” на дръзналия да повярва твърде много в себе си.

Душевната слепота е един от основните проблеми на обществото. Човек трябва да се бори с този проблем. Той трябва да изтръгне оная душевна слепота, залегнала някъде дълбоко в душата му. Тази слепота е опасно явление, явление разрушаващо всички добродетели, всички ценности, всички онези положителни неща, присъщи за човека. Слепотата разрушава човешкото, вътре, в самите нас. И докато се самозалъгваме, вярвайки на самочувствието си, че всичко е наред, че всичко е хубаво, че самите ние сме най- добри, най- можещи, най- щастливи, изпускаме нещо основно, нещо минаващо покрай нас, нещо, което не можем да видим, поради нашата слепота. Това нещо са другите с техните проблеми, с техните желания и нужди. Заслепени от самочувствие, ние не можем да видим другите, и по този начин не само че оставаме в страни от случващото се, но и често сме във вреда на обществото. А и на самите себе си.

Днес сме „слепи” за много заобикалящи ни неща. Ясно е, че обществото се бори с този социален недъг, чрез редица инициативи, като кампаниите за набиране на средства, в полза на нуждаещите се, придружени от личните истории на мнозина от тях. Именно всяка една лична история има за цел, да „пробуди” доброто в хората, да приобщи асоциалните такива, да „отвори” очите на равнодушните слепци, и да ги накара поне за малко да забравят за себе си, въпреки самочувствието, въпреки гордостта си.